Русия и българският църковно-национален въпрос

1856-1864 г.

Резюме

Борбата за национално признаване чрез самостоятелна българска църква е една от най-ярките и масови прояви на нашата националноосвободителна революция. Започнала като организирано движение през 40-те години на XIX в., след Кримската война (1853-1856) тя достига мащаби, които я поставят в центъра на българския обществено-политически и културно-духовен живот. Същевременно тя надхвърля рамките на един вътрешен за православната общност в Османската империя конфликт и навлиза трайно в сферата на внимание както на турското правителство, така и на великите сили. Българо-гръцкият църковно-национален спор се превръща в поредната арена на отколешното им съперничество за влияние в османските владения, става по думите на Г. С. Раковски "малкий восточ
ный вопрос". И докато за западните държави той се оказва благоприятен случай за подронване на руския престиж, то на Русия създава големи услож
нения и затруднения, защото засяга някои основни принципи на·близкоиз точната и политика. Поставена е на изпитание нейната концепция за прокарване на политическо влияние в Османската империя чрез покровителство на православието, чрез поддържане на неговата сплотеност и единство в лицето на старите православни църковни центрове и най-вече на вселенската Цариградска патриаршия.
Традиционно и активно ангажирана с положението на православната общност под мюсюлманска власт, руската дипломация не остава безучастна към породилия се в нея остър конфликт. От средата на 40-те години, когато се поставя българският църковен въпрос и дълго след като той получава своето решение чрез султанския ферман от 1870 г., Русия не престава да се интересува от българо-гръцките отношения. Като се опира на признатото и от Турция право на покровителка на поробените православни народи и на своите стари връзки с Цариградската патриаршия, тя се намесва в тези отношения, стремейки се да ги регулира в полза на своите големи държавнополитически цели на Изток.